Събота-19-ти септември, 2009. Зала „Христо Ботев” за пореден път бе арената на задължителен за меломаните концерт, събиращ две много тачени по нашите земи банди. Ясно е, че Crematory и Evergray стилово се различават значително, но след тази вечер феновете се убедиха, че и двете групи са изключително силни на живо. Признавам си чистосърдечно: двучасовото закъснение на концерта ме издразни, а подгряващите изпълнители в лицето на нашенците New Disease и Fyeld, както и на италианците Caoswave бяха адски нахъсани, но кошмарния звук и дразнещите им песни ми надуха главата. (Слава Богу, че сета им бе орязан) Безспорен факт е, обаче, че всяка една секунда нетърпеливо очакване си заслужаваше, тъй като същинската част на минифеста “Peel Against Depression”
Всички очаквахме шведските прогресари Evergray да забият предпоследната бургия в нещастните ни мозъци, но учудването беше голямо, когато малко след 22 часа над сцената бавно се издигна знамето на Crematory (причината е, че немците искаха да си изпълнят всяко от предвидените парчета). Лекото разочарование, изписано по лицата на тези, които бяха дошли само за Evergray рязко се изпари малко след като бе дадено началото на „кремацията”. Немските готик легенди ни заредиха с изпепеляваща енергия . Тотално раздаване от петимата! Музикантите бяха свръхентусиазирани и здраво се потяха над инструментите. Felix се изяви като истински фронтмен, концентрирайки вниманието на зрителите върху себе си. Едричкият певец не спря да льока уиски (което после е нарекъл „чай” пред един колега), жестикулира, куфее и говори топли думи за българската публика. Залата щеше да се взриви след думите: „Аз не харесвам София...Аз я обичам!”. Как да не се просълзят очите ми? А в сетлиста фигурираха както по-нови парчета, такаи големите хитове на бандата. “Remember”, “Fly”, “Greed”, “Tears of Time”, “The Fallen”, “I Never Die”, “Temple of Love” избухваха една по една в лицата ни, а ние нямаше как да не бъдем благодарни. В един момент (по време на биса) Crematory буквално подивяха и изтрещяха отделни фрагменти от Slayer-ската касапница “Raining Blood” и Sepultur-ската “Arise”. Точно тогава Markus Jullich ми натри носа, задето го бях подценявал-този човек наистина може да налага барабаните си с шеметна бързина. Финалът, обаче, бе поставен от “Perils Of The Wind”, която прозвуча като любовна изповед към всеки фен, дошъл, за да демонстрира подкрепата си към тази, наистина голяма немска група. Група, която обеща, че щесе върне отново. И ние им вярваме, защото видяхме, че са привързъни към нас не по-малко, отколкото ние към тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар