Dimmu Borgir - "Abrahadabra"

Дали ще ти се наложи да ограбиш разума на лудите, беззащитната ти душа да бъде обгърната от хаос, да си преследван от Черните пастири зад завесите на нощта или просто да се разхождаш из местностите на кошмара...завинаги, албум на Dimmu Borgir не е просто компилация от изключителни песни, а низ от зловещи и трудно обясними събития, които няма начин да забравиш до края на житейския си път. Може би тъкмо това я превърна в най – продаваната, еднакво тачена и обругана група в блека, както и в еталон за убийствено композиране, самобитност и мощна творческа енергия. Тенденцията към все по - широко отваряне на съзнанията в посока експерименти и разгръщане на звука до безбожни мащаби даде резултат в серия от чутовни творби, започнала още със “Stormblast”. Даде и мощен тласък на цялото течение бледи, оплескани в кръв еретици, които все по – често търсеха мелодията и атмосферата в мрачната си, изключително агресивна музика, докато до хората бавно, но неминуемо достигаше новината за нов поджанр в метъла, бълващ огън и отрова все по – далеч от пределите на скования в ледове Север.

Кариерата на Dimmu Borgir е пример за разчупване на шаблоните; един непрестанен възход, освидетелстван в произведения от ранга на “Death Cult Armageddon”, считан от болшинството преживели бедствието на тази музика за най – апокалиптичното, излязло от мистериозните галерии на Мрачния замък. С “In Sorte Diaboli”, последвалата атака срещу християнството и всички негови канони, бе започната така наречената еманципация – бягство от всички стилови рамки, намиращо своето най – логично продължение в “Abrahadabra”, където групата почти напълно разкъсва връзката си с блека. Казвам “почти”, защото макар това на практика да не е блек албум, в песни като яростната “A Jewel Traced Through Coal” спокойно могат да се открият схемите, а цялостното внушение е на тъмнина, тревожност, параноя. Това е комплексен, постоянно засукващ се подобно на змия запис, чиито сила и енергия бликат от атмосферата и детайла. Концепцията, макар да не е нова с оглед на бившето сътрудничество с филхармонията на Прага, отново се оказва страшно подходяща за група като Borgir, която винаги е имала сериозен уклон към симфонията, а взаимодействието й с оркестъра на норвежкото радио и професионалния хор Shcola Cantorum, осъществено под вещото насочване на композитора Gaute Storaas, е наистина впечатляващо. “Abrahadabra”, е изпълнен с драматични аранжименти, влудяващи оркестрации и епични, гъсто наслоени мелодии, които досущ като тежка болест се загнездват в душата, обсебват, разтърсват и почти я смазват. Удоволствие е да се отбележи, че аудио пространството в тези си размери почти успява да замени вледеняващите клавири на Mustis, но не същото се отнася до чистите напеви на Snowy Shaw, който с редките си включвания не успява да пресъздаде и малка част от разтърсващото чувство, което съпровождаше епичния глас на ICS Vortex. Това не се отразява нито на церемониалната атмосфера в “The Demiurge Molecule”, нито на китарните експлозии, предизвикани от Galder и Silenoz в “Renewal”, още по – малко на безнадежността и окултизма в епичния финал “Endings And Continuations”, който без съмнение всяко духовенство би заклеймило още при началото на интерлюдията, където се дочуват смущаващи, трудно описуеми слузести звуци.

Вече е факт – Dimmu Borgir не са блек метъл група, но със сигурност са готови да поемат поредното цунами от негативни реакции и обвинения в “предателство”. Към кое? Към стила, за чието прославяне имат изключителна заслуга? Към феновете си, заради които не спират да творят толкова години? . Законодателите на хаоса дадоха да се разбере, че те не биха се отказали да следват собствената си визия до последно, независимо от рискове и жертви, както и че за тях е най – важно да имат свобода над творческите си мисъл и решения. Свобода. Не е ли това смисълът на сатанизма?

[7,5]