Paradise Lost-Faith Divides Us-Death Unites Us

Когато чух за първи път Paradise Lost, в главата ми изникна мисълта, че това са хората, които създават най-депресарската музика на Земята и отвъд нея. Замисляйки се сега, няколко години по-късно, осъзнавам, че до голяма степен съм бил прав. Разбира се, много от вас ще започнат да сравняват. Някои ще посочат My Dying Bride като групата, създаващ най-тъжната и тежка атмосфера, други ще назоват Katatonia и т.н. Всички ще бъдат прави, защото всеки има различни възприятия и съответно вижда нещата по различен начин. Факт е обаче, че именно Paradise Lost имат най-сериозна вина за съществуването на вълната от дуум/готик банди. Нима те не бяха първите метълисти (след Celtic Frost), които се осмелиха да въведат оркестрации и женски вокали в музиката си? Нима те не поставиха името на цяло едно направление? Заслугите на тази група за екстремната сцена, разноликата им дискография, която спокойно можем да надробим на няколко периода, както и начинът, по който те обагрят/осмислят моментите, в които ги слушам, правят това ревю най-трудното за мен досега.

Родилият се преди две години “In Requiem” бе приет от мнозинството медии и фенове като най-твърдото и качествено произведение на англичаните от времената на “Draconian Times” насам. И ако някои от старите поддръжници отново недоволстваха и не успяваха да открият достойнствата в този албум, то те няма как да останат разочаровани от “Faith Divides Us - Death Unites Us”. На пръв поглед новият запис продължава тенденцията на втежняване в звука и завръщане към корените. Да, той е също толкова масивен, колкото са легендарните “Icon” и даже “Shades Of God”. Но с бавното слягане на информацията в мозъчните ми клетки, аз все по-уверено мога да заявя, че пред нас стои албумът, който обединява най-добрите черти на всеки период в летописа на Paradise Lost. Постигнат е перфектен баланс: музикантите свирят агресивно, но и елегантно; тежко, но и мелодично. Nick Holmes е направил най-впечатляващите си вокали от години насам. Фронтменът демонстрира всяка една краска на богатия си тембър, “разказвайки” ни историите на десетте разкошни пиеси.

Албумът започва с грандиозната “As Horizons End”, която ни дава ясно да разберем, че компромиси няма да има. Не и този път. Смазващият начален риф ни сварва неподготвени след църковните напеви, които играят ролята на интро. Тази китарна мелодия шиба толкова рязко, студено и болезнено, колкото внезапна градушка насред летен ден. Nick Holmes влиза с мощни, ниски и продрани вокали, които идеално пасват към цялостното внушение на песента. Когато таймерът отмери 03:27, термометърът в стаята ми всеки път показва рязък спад в температурата. Защо ли? Тогава “As Horizons End” достига до своята лирична част, която уж е нежна, а всъщност звучи още по-болезнено депресиращо. Рифът утихва, а едната китара започва да тъче акустичен пасаж, докато другата бавно плете прекрасно соло. Едно такова парче е пример за перфектно структурирана композиция. “I Remain” стартира също така ударно, но отново не става дума за чист звуков шамар. Една от най-хубавите черти на Paradise Lost е усетът им към красивата мелодия, с която винаги ще облагородят цялата тежест. Бихме могли да намерим не един аналог на “I Remain” в старите отрочета на йоркширците. Използвана е същата формула, която задължително жъне успех. Удивителен е контрастът във вокалите на Nick - в куплетите той пее дълбоко и настървено, сякаш иска да изплюе цялата болка, полепнала по душата му, а в припева демонстрира височината на гласа си. Резултатът е меко казано въздействащ. “First Light” е вдъновяваща и безспорно е сред най-силните песни в албум, в който слаба няма. Тук се появява и клавир, който звучи някак си хаотично и далечно, придавайки дълбочина на парчето и дооформяйки мрачния и злокобен пеизаж. Композицията е интелигентна и бързо оставя отпечатък в съзнанието. Темпото малко се ускорява с “Frailty”, която не отстъпва откъм тежест на останалите, но внася ледена свежест със скоростта си. Заглавната песен ми напомни за онази стара приказка, че най-простите неща са гениални - бързо запомняща се и сигурна част от сетлиста на групата в предстоящото турне. Интрото на парчето се състои от изключително нежна мелодия на цигулка, към която се включват мачкащият бас и чувственият глас на Nick Holmes. Бавно и постепенно се стига до точката на кипене - припевът, който избухва със страшна сила. В този момент Paradise Lost отново ни споделят мъката си. Откровено ни разкриват чувствата си. На нас ни остава само да бъдем съпричастни и да се заразим с мрачната меланхолия на петимата. След едноименната, идва ред на шестата песен - “The Rise Of Denial”, която е по-динамична, но не разчупва рамките на готик/дуум метъла. Това парче е на същия висок стандарт, на който са и първите пет, като този факт ме подтикна да се зачудя как е възможно да няма и един безличен момент в новата, дванадесета тава на Paradise Lost. Е, възможно е. Идва ред на безумно тежката “Living With Scars”, извор на песимистично настроение. Солата са разкривени, рифовете оставят белези, а барабаните коват пирони в мозъчните ни кутии. Веднага след седмото късче съвършенство, англичаните минават на другата крайност. “Last Regret” е най-нежната песен, а и любимата ми в албума. Тя носи траурно настроение - и китарните хармонии, и клавирите... всичко сякаш е композирано от някой умиращ творец, желаещ да остави своето последно музикално послание на света. Тъгата капе от всяка нота и превръща “Last Regret” в класика, която навярно ще се споменава в едно изречение с “Embers Fire”, “Colossal Rains”, “Forever Failure”. Енергичната “Universal Dream” хваща за гърлото. Простичката структура и разкошния припев са ни поднесени с изключително майсторство. Поредната демонстрация на талант, какъвто малцина притежават. За финал, Paradise Lost ни представят зловещата “In Truth”. Основният риф в нея се повтаря и повтаря, дълбаейки все по-надълбоко в раната, която е нанесъл с първата си поява. Гениално!

Албумът свършва, а ръката ми механично го пуска отначало. Това се превърна в навик, откакто го чух за първи път. Защото е много повече от силен. Защото показва най-красивото лице на едни велики творци. Защото е от онези записи, моментално превръщащи деня в нощ, лятото в зима, а мястото, където се намирате... в гробница.
9,5