Dark Funeral-Angelus Exuro Pro Eternus

Шведската блек метъл сцена е дала на ценителите голямо многообразие от групи, но три имена се отличават най-много и спокойно могат да бъдат причислени към вечните класици на жанра. Dissection, които със стремежа си за собствено, уникално звучене достигнаха до култов сатус още след брилянтния си втори албум. Marduk, които винаги са били работохолици, консервативни и привидно по-праволинейни в музикалния си изказ съумяха да да изковат най-големите си шедьоври едва през последните няколко години. Dark Funeral директно с издаването на дебюта си, “The Secrets Of The Black Arts” влязоха във висшата лига на най-богохулния и скандален стил. Не за друго, а защото още от самото начало те създаваха паралелни светове с творчеството си-толкова кошмарни, чудовищни, загадъчно дълбоки и плашещо реални, че човешките сетива, възприемайки това звуково зло панически изпращат сигнали към мозъка, който просто блокира. Като една от най-самобитните банди в екстремния метъл Dark Funeral никога не изгубиха позиции. Без да продават колкото норвежките си колеги от Dimmu Borgir или Satyricon шведите останаха себе си. Предпочетоха пътя на изкуството пред онзи, който води към славата. И макар “Attera Tottus Sanctus” да беше приет като различен и дори слаб от по-крайни фенове, едно не може да бъде отречено-шведските повелители на мрака запазиха най-важната си черта-смазващия, лесно разпознаваем композиторски подход. В духа на традицията зверовете ни нападат с албум, в който няма лоша песен. “Angelus Exuro Pro Eternus” е точно такъв и дори нещо повече-най-зрялото и изпипано произведение на групата. Деветте късчета неподправена омраза блестят едновременно със сравнително опростени структури и техничарски приоми, а мелодия и тресня се сливат в едно, за да можем сега да говорим за най-черната и дълбока бездна в музиката на 2009.
Аудио лудостта и пътешествието до места, на които никой от нас не е стъпвал преди започват с вихрената “The End Of Human Race”, която представлява типичния Dark Funeral-ски циркуляр. Безжалостна и помитаща всичко по пътя си, отварящата песен би накарала всеки да се чувства безпомощен пред мощта на нейните създатели. За по-малко от пет минути предвожданите от Lord Ahriman демони унищожават цялото човечество. Те идват от друго измерение, където очевидно думичката „милост” няма никаква стойност. Смъртта е само началото на мъките, които ще продължат...вечно. “The Birth Of The Vampiir” сякаш звучи още по-ужасяващо и нечестиво, като изчадията, гаврещи се с инструментите си създават добре познатия, умопомрачително плътен и мрачен саунд. Барабанната стрелба и уродливите, изкривени „мелодии” вещаят шизофрения, а (не)желаните видения са неизбежни. Гмеж от отвратителни същества с асиметрични фигури и лепкави, гнусни подобия на усти, триумфално пируващи с полуразложените човешки трупове...подобни садистични картини изместват реалността. “Stigmata” е още един връх в демоничното изкуство на шведите-същинска проява на прецизност в болното изпълнение и вещина в упражняването на въздействие върху слушателя.Тук стържещите и провлачени китари в началото са залъгващи, тъй като не след дълго клането е подновено. Emperor Magus Caligula е както обикновено напълно обезумял-вие, крещи, реве с пълно гърло, без да остави някакви съмнения, че е сред най-добрите вокалисти в блека. Следва бавната и призрачна “My Funeral”, същински траурен марш или по-скоро кратка почивка, за да могат да бъдат заровени откъснатите човешки крайници. Песента ни най-малко не разведрява обстановката с по-ниската си скорост. Напротив-всяка мелодия в нея е излязла от най-тъмните кътчета на съзнанието на Lord Ahriman. Заглавната лудница е рифово торнадо. Разрушителна, необуздана, наказваща. Няма епика, нито излишни опити за оригиналничене. Какво като вече сме чували подобни композиции от Dark Funeral? Никой не би посмял да ги обвини в липса на свежи идеи или в издаване на шаблонни албуми, защото просто няма друга група, която може да напише толкова злокобна и агресивна музика. С поредната месомелачка-“Demons Of Five” обречените ни души вече са отведени в преизподнята. Реки от лава се стичат около и под стръмните, назъбени скалисти масиви. Размити, нечовешки, безплътни фигури се появяват и изчезват сред сенките. “Declaration Of Hate” със своята обсебваща интерлюдия (която от една страна е маршова и тържествена, от друга влудяващо отблъскваща) и уникалните китарни атаки е още една заявка за блек метъл трона. В атмосферичната и бавна “In My Dreams” има нещо печално и дори красиво, докато финалът е поставен от безапалационната “My Latex Queen”-може би най-вдъхновяващата песен в албума. Тук болка, самосъжаление, отчаяние, страх и озлобление се смесват в едно кълбо от емоции, готово да се взриви всеки момент.
С утихването на звуковия ураган става ясно, че Dark Funeral нямат конкуренция. Дори на Immortal не им достигнаха силите да направят толкова могъща творба. И ако техният “All Shall Fall” е студен като снежна буря, то “Angelus Exuro Pro Eternus” отприщва Ада и изпепелява слушащия за секунди. Така че, ако считате, че притежавате смелостта...или по-скоро безрасъдството да си пуснете това мизантропско, бликащо от отровна агресия произведение, направете го. Ще се видим в Пъкъла!
9,5