Nevermore - "The Obsidian Conspiracy"

Има неща, които си остават все същите напук на натрупаните години, а класата на Nevermore; силата с която тези сиатълци помпат кръв в съдовете на тежката сцена са едни от тях. Анериканците са достатъчно прогресивни, за да се харесат и на най – претенциозните фенове; достатъчно добри музиканти, за да бъдат наречени виртуози и достатъчно оригинални, за да ги считаме за явление. Казано направо: те са абсолютни лидери, които намират конкуренция единствено в лицето на Opeth и Mastodon, а творчеството им представлява ярък пример за талант, професионализъм и безкомпромисност.

Ето защо “The Obsidian Conspiracy”, наследника на може би най – добрия Nevermore до този момент – “This Godless Endeavor”, e едно от музикалните събития на годината и след многократните, внимателни слушания мога спокойно да заявя, че това е и поредния шедьовър на групата. Голямо влияние за триумфа на тези 51 минути композиционно съвършенство оказват два фактора. Първия – петте години пауза, осигурили спокойствие и възможност на музикантите да съберат достатъчно вдъхновение. Втория – решението на групата да остане с един китарист, предоставящо свобода на факира Jeff Loomis да разгърне целия си потенциал.

Албумът започва с превъзходната “The Termination Proclamation” – типична за бандата стегната и много технична отваряща композиция. Тя и “Your Poison Throne” са обобщаващи за музиката на Nevermore – мощна, много плътна и наситена на звуци; която без излишни отклонения премазва неумолимо и безотказно като машина. Изненади няма и в “Moonrise (Through Mirrors Of Death)”, където между изчислените с математическа прецизност рифове на Jeff Loomis и безумно тежките насечки е поместен един от най – мелодичните и леснозапомнящи се припеви на сиатълци от “Dead Heart In A Dead World” насам. “And The Maiden Spoke” е поредното успешно парче, триумф на прогресивната им мисъл. Освен ефектните темпо смени са използвани и някои откровено чудати тонове, които потапят в мистична и силно въздействаща атмосфера. Като настроение и структура “Emptiness Unobstructed”, следващата песен в тавата е изключително близка до соловия албум на Warrel Dane – “Praises To The War Machine”. Много интензивна, директна и химнова като тук Jeff Loomis прави още една партида страшно силни, надъхващи сола. Веднага след тази песен Nevermore отприщват целия си негативизъм в психеделията “The Blue Marble And The New Soul”, за която спокойно можем да мислим като за тяхната “Planet Caravan”. Тук е и един от върховните моменти в албума, когато самоубйствената меланхолия неочаквано и буквално за няколко секунди се преструктурира в тържествен пауър метъл мотив. Мисля че е безмислено да обяснявам що за умопомрачителни изпълнения прави Warrel Dane. “Without Morrals” е далеч по – стандартна, но в никакъв случай слаба песен, като класата в композирането отново е на космическо ниво. Следва страхотната “The Day You Built The Wall”, в която ритъм секцията е изведена на преден план, докато Jeff Loomis изнася същински урок по импровизация, небрежно “нахвърляйки” разкошни акустични плетеници. В “She Comes In Colors”, обаче той достига абсолютния си триумф. Интрото е конструирано от елегантни мелодии на класическа китара, както и на електрическа такава, в съвършен синхрон, разбира се, а смазващия риф, който следва е не просто мост между две секции, но и нищо по – малко от съвършенството. За финал квартетът забива в лицата ни ужасно тежкия едноименен юмрук. И ако до този момент са липсвали скоростта и агресията на парчета като “Beyond Within”, “Narcosynthesis” или “Born”, то заглавната композиция сякаш е достатъчно брутална за цялата тава.

С утихването на десетата аудио експлозия става пределно ясно, че Nevermore са група, която просто няма да спре своя възход и е отправила взора си само нагоре – към върха. Настоящите крале на тежката музика седят все така необезпокоявани на трона си, който изглежда никаква конспирация не може да им отнеме.

9,5