Когато една банда те заведе някъде, независимо дали това значи самотен остров на края на света, утопия на болните мозъци обдинени от името й или Преизподнята, тази банда е специална. Mastodon не се нуждаят от представяне; всеки от албумите им потапя в непознати и напълно нови светове – не толкова океанската шир, колкото планина-аналог на Хималаите или космичния безкрай. И трябва да се бориш. Ето как се стига до заключението, че хейтърите в случая са онези, загубили битките с древния звяр Моби Дик, окултния екстравагант Распутин, а може би дори със самите себе си, предадени от окървавените си крака на поредния каменист хълм. Оцелелите респективно са проникнали в метафорите на квартета, създавайки си навик често да се появяват като доброволци в екипажа на лудия Ахаб и вероятно са поставили Царска Русия на първо място по предпочитани почивни дестинации.
Седем години бяха нужни на четиримата от Атланта за издаването на четири епоса, съставени от древни, модерни и футуристични компоненти; албуми, които нямат слабо място, нямат предели, нямат аналог. Днес Mastodon гледат в бъдещето без носталгично чувство към ерата Relapse, където идва и сериозният (също единствен) недостатък на “Live at the Aragon”. Бандата направи мощен тласък на слъджа, задавайки нови насоки на субжанра в два парада на бруталния риф, дошли толкова неочаквано, колкото и воденото с тях доказателство, че сцената далеч не е пресъхнала. Положително е, че четиримата все пак не са пропуснали да направят по едно (или две, когато стане дума за дебюта) парче от трите предшественика на шедьовъра “Crack The Skye”, най – успешно от които се явява “Aqua Dementia” – втората по нанесени щети върху човешкия разум композиция от ‘Leviathan’ (след “Hearts Alive”). Двата манифеста на насилието от “Remission”, “Where Strides The Behemoth” и “Mother Puncher”, завихрят торнадо в тълпата след като няколко минути по - рано самата група е правила медитация с последните си седем парчета магмен груув прог...
...А те са апотеоз на прогресивния, психеделичен рок. Всички смени в темпото, всяка тема, всяко соло са заучени наизуст отзад напред, така че публиката също изпада в своеобразен транс, подпомогната от декори, чиито създатели са се вдъхновили от сериозно количество LSD. Цветовата гама е еуфорична; Mastodon свирят, музиката извира от тях и те са музиката. Brann Dailor бързо е преодолял притеснението и пее с цялата си душа. Има още много да се работи по постановката на гласа му, но докато това се случи Troy Sanders и Brent Hinds замазват моментите, когато техничния барабанист звучи фалшиво и недоволни няма. Още повече, че присъстващите получават възможността да излетят от плътските си обвивки с живото-променящата “The Last Baron”.
Лайф албумите традиционно са загуба на време, ето къде идва и радушното приемане на DVD, чрез което можеш да се вградиш в екрана и да се озовеш сред крещящото стадо, на което до преди няколко минути си завиждал. “Live at the Aragon” е зашеметяващ концерт, най – вече защото звучи като концерт, а не като студиен запис (както например се случи през 2008 с второто гостуване на Metallica в България) и още един документ, свидетелстваш господство в дебелата папка на колоса Mastodon.
[9]
Няма коментари:
Публикуване на коментар