Nile - Those Whom The Gods Detest

Древен Египет, 3000 години Пр. Хр. Насред безбрежния океан от пясък, наречен Сахара, шаващите като мравки, гологлави и полуголи граждани и роби поят пустинята със собствените си пот и кръв. Жега. Ад. Под палещото слънце нещастниците влачат милиони гигантски, многотонни каменни блокове, за да построят внушителната пирамида. Работата е привидно непосилна, но ТРЯБВА да бъде свършена. Защото само така тези обикновени простосмъртни могат да покажат лоялността си към своя господар. Фараонът, който, всеки знае е Бог, затворен в човешка черупка. А кой е той? Хуфу? Не мисля. Хафра? Грешен отговор. Той е Karl Sanders!
Всички тези думи се превръщат в реални образи и придобиват значение, когато в главите ви започне да звучи адската шеста “симфония” на Nile, която “божествата” са нарекли “Those Whom The Gods Detest”. Отдавна трябва да сте приели, че всеки един от албумите на американските виртуози е машина на времето, пращаща ви в една древна цивилизация, която и до ден днешен си остава загадка за науката в някои отношения. Именно затова Nile продължават да са уникални. Вече без да създават новаторски произведеия, на пръв поглед вървейки по добре утъпканата пътека, те отново се завръщат с творба, която ви дава възможност да усетите египетската цивилизация, по доста по-вълнуващ начин, отколкото ако четете енциклопедии или гледате научнопопулярни филми. Дали ще ни поразходят из прашните и нашарени с йероглифи катакомби на Нефрен-Ка, или ще изрисуват натуралистични и плашещо реални картини, изобразяващи зловещи, кървави ритуали, те винаги са ни спирали дъха и винаги ще продължават да го правят. “Those Whom The Gods Detest” е дет метъл еквивалент на съвършенството. Неминуемо най-добрият албум в този стил за 2009 и един от кандидатите за челното място в класацията за десетилетието. Не е ли странно как една група постоянно прескача летвата, която си е поставила? Никак даже, щом групата се казва Nile. От дебюта си на сцената с първичния “Amongst The Catacombs Of Nephren – Ka, до днешна дата бандата търпи постоянен растеж. Творбите им ставаха все по-многопластови, детайлни и зрели. За над декада и половина съществуване те се превърнаха в абсолютните лидери на екстремния метъл, а това е изключително широко понятие. Успехът би трябвало да се дължи на работохолизма на момчетата и най-вече на русокосия и мълчалив като сфинкс лидер Karl Sanders. Съставът много държи да се развива постоянно, да изпипва тавите си до съвършенство, да се отдава докрай на феновете. И макар да е очевидно, че не са способни на грешка, те винаги са били естествени, не показват огромно самочувствие, не позират. Просто се размазват от бачкане, което съчетано с непресъхващата като величествената река Нил идейност, е формулата към феноменалните постижения.
Кратка перкусия, последвана от пръсващ черепи риф дават началото на агонията, благозвучно озаглавена “Kafir!”. Сложният аранжимент, така харектерен за парчетата на групата, дава дълбочината на звука и неповторимата атмосфера. Бесните, непредвидими смени в темпото и включването на арабски мотиви, в случая чистите, фанатични и гротескно накъдрени вокали на ходжа, възпяващ Мохамед на непонятен за мен език, правят тази песен неповторима. “Hittite Dung Incantation” е в пъти по-бърза от първата и в нея музикантите свирят на ръба на човешките възможности. Кратките, няколкосекундни сола нагряват обстановката до точката на кипене. “Utterences Of The Crawling Dead” директно вдъхва живот на мумиите! Сурово и безмилостно парче, което след няколко завъртания удобно се настанява в мозъците ви, без намерения да си тръгне оттам. С тази песен падат всички съмнения относно качеството на албума и става ясно, че той е смесица от бруталността на “Annihilation Of The Wicked” и атмосферичността на “Ithyphallic”. Заглавната пиеса има дължина от над осем минути, за които казва толкова, колкото някои групи не могат за осем диска. “Those Whom The Gods Detest”, подобно на едноименните песни в предишните два опуса на Nile е феноменално парче. Скоростно променящи се мотиви, невероятно прецизни и грандиозни китарни дуели на Karl Sanders и Dallas Toler-Wade, акустични, етно красоти, хващащ припев...всичко е перфектно. Паралелно с невъобразимите спринтове по грифовете на двамата китаристи, George Kollias за пореден път демонстрира, че е барабанист-явление. Имам чувството, че дори Inferno от полската машина Behemoth ще остане засрамен, ако двамата сравнят уменията си. “4th Arra Of Dagon” е бавна, тежка и монолитна като Голямата Пирамида в Гиза. Макар и да отчитаме рязък спад в темпото, не можем да отречем, че песента е свръхмузикантска, епична и запомняща се. А и все пак дет метълът не е само бързина. След нея, звуковото кроше “Permitting The Noble Dead To Descend To The Underworld” идва шокиращо, най-малкото защото е най-скоростната композиция в тавата, заедно с “Hittite Dung Incantation” и създава хаос във почти раздробените ви от влачещата се като преял крокодил “4th Arra Of Dagon” глави. “Yezd Desert Ghul Ritual In The Abondened Towers Of Silence”, подобно на “The Infinity Of Stone” в “Ithyphallic” се явява кратака интерлюдия, състояща се единствено от етно мотиви. Лек пустинен повей, след който “Kem Khefa Kheshef” ви връща към агонията. С тази песен продължават и халюцинациите-древни гробници, човешки тела с глави на хрътки и едно огромно, всевиждащо око, за което става дума в “The Eye Of Ra”-поклон пред Бога Слънце. Тази предпоследна песен е апокалиптична и пълна с велики рифове. Вълнуващо е и финалното парче-“Iskander D’hul Karnon”, което е урок по техничен дет. Сложна структура, вманиачени бластове, груб грухтеж и уникални сола. С него всичко започва отново. Да, започва и ще продължи най-малко до следващото издание на триото. Гаранция за качеството на един запис е неговата способност да те грабне до такава степен, че да не можеш да го оставиш. Тук случаят е такъв. Дали “Those Whom The Gods Detest” е най-добрият албум на американците? Вероятно. Няма значение. Важното е, че пътят на Nile е единствено към върха. Онзи връх, който само те виждат и могат да достигнат.
10