DEATHSPELL OMEGA - "PARACLETUS"

„... но ако някой каже против

Духа Светаго, няма да му се прости

ни на този, ни на онзи свят”

Мат. 12:32

С тези думи Deathspell Omega възвестяват началото на края на грандиозната апокалиптична трилогия, изследваща отношенията между Бог, Сатана и човек на метафизично ниво. Трилогия, отнела почти десетилетие на своите създатели, като тепърва започва да упражнява чудовищно въздействие на екстремната сцена, след като вече промени съдбата им (и е твърде вероятно да го направи с вашата). Сага, която разглежда факта откъм теорията, явлението откъм същността, видимото откъм невидимата му страна; черен завет към поколения музиканти и докато Господ е рекъл на Авраам: „... и ще направя потомството ти като земния пясък: ако някой може да изброи земния пясък, ще бъде изброено и твоето потомство” (Първа книга Моисеева 13:16), то навярно Луцифер е казал същото за поклонниците на френските авангардисти. С част първа, “Si Monumentum Requires, Circumspise”, Deathspell Omega претърпяха шокиращата метаморфоза от свирепа блек метъл глутница до символ на колкото уникален, толкова и противен в отблъскващото си сияние самобитен стил. Част втора, “Fas - Ite, Maledicti In Ignem Aeternum”, намери групата още по – отдадена на своите теологични трудове ( в степен, която застрашава трезвия разсъдък ) като едновременно с това, музиката й изследваше неизвестни дотогава дълбочина и обем на звук. Разбира се, бидейки един от онези редки случаи, когато артистите поднасят цикъл от тематично свързани концептуални албуми, не за да търсят комерсиален успех или медийно внимание, а с висшата цел да постигнат максимално развитие на идеите и находките си, оставайки верни на своята идеология, Deathspell Omega неминуемо се припознават като „последна истинска” банда в блека. В края на краищата консервативните разбирания за жанра са в посока на доста правилната теза, че това е изкуство и разбиране за живота, достъпно само за ограничен кръг пламенни последователи, а французите имат собствени разбирания, мизантропичен метод на свирене ( и мислене ), но в същото време свързват толкова различни мотиви и концепции, че стигат далеч отвъд границите на направлението. Така творчеството им е неземно и уникално. “Paracletus” е ярък пример за това.

Стартираща с масивната “Epiklesis I”, част от трилогията е и най – концентрирания, наситен и яростен материал от трите, като някъде в средата му човешките уши осъзнават, че албумът има структура, различна от всеки другв дискографията на бандата; докато траклистът посочва десет парчета с различни заглавия и дължина, всъщност става дума за една чутовна композиция, която се гърчи като обвито в пламъци змийско гнездо и преминава през безброй промени в темпо и внушение. Не че е нещо ново в метъла, но за разлика от “Catch 33” на Meshuggah ( например ), повечето от песните са колкото „неразривно” свързани помежду си, толкова и достатъчно силни, за да оцеляват самостоятелно... а метафизиката изучава точно това – цялото като части и частите като цяло.

“Paracletus” не поднася зловещите творчески открития на готово, а предоставя възможност на слушателя сам да се гмурне в тяхното търсене; да се превърне в част от музиката. Докато напластените рифове разлистват слоевете си и шизофреничните бластбийтове изстрелват своите снаряди, създавайки усещане за хаотичност, всеки звук намира своето място, но не това е така шокиращо, както кошмарната истина, че човека е неподозирано слаб в позицията си на буфер между две презиращи се сили, поемайки техните удари. „Ужасно е да паднеш в ръцете на живия Бог”, провъзгласява “Wings Of Perdition”, давайки свобода на непоносима агресия. “Dearth” и магичния centrepiece “Phosphene” представят новото ниво на композиторска мисъл, където на места ритъм секцията и в частност бас линиите, измества бруталните рифове, изнасяйки цели мелодични пасажи, а китарите грациозно нахвърлят разкошни детайли. Тук Mikko Aspa постига най – впечатляващите си изпълнения; вокалите му преминават през неконтролируеми писъци на изгаряща болка, преди да сменят „тона” в гъгнещи ревове, които отстъпват своето място на почти църковен маниер на пеене. “Have You Beheld The Fevers?” удря с рикоширащ бас ( какъвто няма да се намери в издание на друга блек банда ), дисонантна бичкия превежда “Devouring Famine” към един от най – изкривените, разядени и гротескни рифове в метъла, а след това идва епилогът...

... “Apokatastatic Panton” е пост ядрената реалност; мястото след смъртта; звуково описание на безкрайността. „Търсеше сила, справедливост, величие. Търсеше любов. Тук е ямата. Тук е твоята яма. Името й е Тишина...”. Тези изречения, следвани от три минутен, епичен инструментал, нежно прегърнал в себе си аморфен пост-рок мотив и неизмеримата меланхолия на онези, които са прозряли тленността на живота, поставят финала на една еволюционна трилогия. Звукът на Второто Пришествие!

[10]