50. Batillus - 'Furnace'
Тежък и леденостуден като Cult Of Luna, 'Furnace' е музикалният еквивалент на това да се изгубиш в планината в безкрайната зимна нощ и след няколкочасово лутане да седнеш под някой бор, примирен със съдбата си, в очакване на смъртта. Batillus са пост-метъл дефиницията на изолация и самота.
49. Byfrost - 'Of Death'
Може би продуциран
една идея по-добре от необходимото, но въпреки това абсолютно безмилостен блек-траш. Byfrost идват от най - дъждовната точка на Севера (Берген) и не оставят съмнения в своето аристократично Immortal-ско потекло. 'Of Death' е устремен, кръвожаден, незабравим. Типичната картина на снежната виелица и адските орди, вкопчени в кървава борба среща стоманената традиция в норвежкия звук. Доста по - надъхващ от соловия Demonaz.
48. Wormrot - 'Dirge'
Ако някой все още се нуждае от обяснение за това как една извратена банда от дълбините на сингапурския ъндърграунд се превърна в грайндкор сензация, нека просто завърти 'Dirge'. Един път. Няма нужда от повече обяснения. Експлозията на Wormrot "говори" достатъчно убедително.
47. Black Cobra - 'Invernal'
Слъджът е бил къде ли
не. Стартирайки от САЩ, субжанрът на практика обиколи всяка канализация и всяко хероманско мазе по света, но никога не бе стигал до Антарктика. За щастие имаме Black Cobra, първите доброволци за слъдж експедиция до ледовете. За още по - голямо щастие се завърнаха благополучно, с много нови открития, повечето от огромна важност за учените по цял свят... Като например рифът на 'The Crimson Blade'.
46. End Of Level Boss - 'Eklectric'
Все още трудно си обяснявам как някои хора (не ми се ще да споменавам имена) се сдобиват баснословна популярност, докато едни End Of Level Boss автоматично се вписват в категорията на най - подценените прогресив банди на планетата. Може би защото End Of Level Boss са прог-метъл и държат на това. Или може би защото им трябва противоречив лидер, който винаги да провокира крайни мнения за себе си. Каквото и да е обяснението, 'Eklectric' се класира до най - силните удари от гледна точка на качество и разнообразие тази година. Еклектричен!
45. Blut Aus Nord – ‘777-The Desanctification’
По - добрата от двете части на трилгията
‘777’, които Blut Aus Nord издадоха за шест месеца, ‘The Desanctification’ е до голяма степен визитна картичка на легендарните французи. Един от онзи тип албуми, сякаш създадени с цел да вкарат слушащия в транс и с оглед това му естество е цяло щастие, че законът не счита неговата „консумация” за опасна. ‘The Desanctification’ има качества да промие нови мозъци с прог-блек пропагандата на своите създатели, но по – важното в случая е, че прави крачка напред в посока излизане от тежката сянка, в която BAN сами влязоха след ‘MVII’. Дано го направят с брутален финал на сагата.
44. All Pigs Must Die – ‘God Is War’
Досущ като Southern Lord и аз съм тотално луд по всичко, което хората трябва, но не наричат „метълкор” през последните години. Терминът е опашка на отвратителни, грешни групи, тип Asking Alexandria – групи, със сигурност готови най – много да лепнат дребна шарка на четящите този блог. Не съм кон с капаци и мисля, от някои неща като Trivium или Chimaira има полза - пичовете поне правят музика (а Asking… и това не правят) и зарибяват доста мои връстници по тежките китари. Само че метълкора се крие в недостъпните за по - широки маси продукции на Starkweather, Trap Them, Integrity, Converge, Nails, Okkultokrati, Summon The Crows, Balaclava, Sarabante и т.н. Облечен къде в кръст, къде в хардкор одежди. All Pigs Must Die спадат към последната категория (хардкор одежди, че даже и такъв звук), но метъл факторът присъства и ‘God Is War’ заглушава горките лъскави еднодневки по особено свиреп начин…
43. Deceased – ‘Surreal Overdse’
Стартирайки с първичен, назлобен олдскуул риф, ‘Surreal Overdose’ плавно и отмерено наслагва вдъхновяващи мелодии, подпалени от искрите на еуфорични китарни дуели, оказвайки се дет-траш машина за обезкостяване. Deceased сa в страхотна форма!
42. Bastard Priest – ‘Ghouls of the Endless Night’
Ключът към динамиката на Bastard Priest, вероятно е добре известно, се намира в пънк корените на дуото изроди, от което е съставена бандата. Добавете името на родната им страна и чаровното нежелание да се вземат насериозно, за да получите един от детовете на 2011.
41. Hexvessel – ‘Dawnbearer’
Мрачно и емоционално
пътешествие, водено от абсолютно уникалния глас на Kvohst. Дегизиран с измамно топло звучене и акустична неофолк конструкция, ‘Dawnbearer’ всъщност е истинско предизвикателство за психиката. Докато според някои този проект е пълна отживелица, Hexvessel поднася свеж, разнообразен и нестандартен материал, без да губи фокус нито за секунда. Пример за многостранно развит артист, който не се притеснява да потърси ново амплоа. Заобиколен от еднакво авантюристични натури, Kvohst не си губи времето, когато няма работа с < code > .
40. YOB – ‘Atma’
Втори пост-реюниън албум от YOB - все така тежки и увлекателни, каквито винаги са били. Освен това една от онези няколко групи, които нямат слаб момент в дискографията си, така че беше време интересът към тях да се засили, а чудесни моменти като турнето с EyeHateGod и Kylesa дават сигнал за именно това. Истинският триумф за дуум жанра обаче идва с ‘Adrift in the Ocean’, когато трайбъл звуците се сливат със солото в епични последни минути. Класа!
39. Craft – ‘Void’
Честно е да се каже, че Швеция разполага с
най – разнообразната и надеждна сцена в блека поне през последните 5-6 години. Докато французите в повечето случаи залагат на шизо-дисонантни експлозии от звук или дълбоки атмосфери, а американците практикуват езотерика и окултизъм, шведите ни изпращат банда като Craft – ветерани от Втората вълна, които съзнавайки логичната си обреченост да бъдат незабелязани в ерата на норвежкото господство, изчакват тактично началото на новия век за своя дебют. Сега обаче е 2011, а ‘Void’ в качествено отношение (и антихуманно също) надминава всички свои предшественици с монохроматични мелодии и машинно барабанене от Dirge Rep. Ако има по – мизантропска музика, това трябва да е несъществуващият сплит на Satyricon, Thorns и Funeral Mist с Meshuggah аранжименти на парчетата.
38. We Are The Damned – ‘Holy Beast’
Вътрешното министерство на Португалия трябва да е силно разтревожено след ‘Holy Beast’. Бомбастичен дет’енд’рол, този втори албум автоматично праща We Are The Damned на голямата сцена с тенденция следващият действително да предизвика размирици в страната им.
37. Rotten Sound – ‘Cursed’
Говорейки за бомби,
ето я и най – голямата грайндкор банда в Европа, изригнала малко след трагичния край на Nasum. Rotten Sound достигнаха неочаквани нива с минното поле ‘Exit’, заставайки непоклатими на върха до Napalm Death. Шест години по – късно финландците намират формулата и постигат класата на своя шедьовър от втори опит. ‘Cursed’. Гротескна картинка и визуализацията на част от посланията на новия албум чрез видеоклипа към ‘Hollow’ го потвърждава.
36. Sobre a Maquina – ‘Areia’
Писах няколко думи за тези мистериозни бразилци в полу-шеговитата класация с летни хитове, но сега е зима и още повече – селектират се онези албуми, с които действително ще запомним 2011, така че шега няма: ‘Areia’ наистина е брилянтен. Студен, потискащ, модернистичен джаз с дълбока шоугейз атмосферичност и индъстриъл мотиви за цвят. За ценители на авангардна музика.
35. Autopsy – ‘Macabre Eternal’
А сега, Autopsy. Върха на хранителната
верига в гора. А гора, както е хубаво да се отбелязва макар и без специален повод, поднася богат набор от карантийки, поляти със „сосове”, които вече не е добре да назоваваме. Не и за апетита. С всяко завъртане на потресаващия ‘Macabre Eternal’ е все по – трудно за вярване, че касапницата пак отваря врати. Autopsy правят един от значимите реюниъни на дет метъл сцената, избягвайки всичко, което би го помрачило – странни експерименти или шаблонно композиране. През 2011 Chris Reifert и неговите некрофили звучат точно така, както трябва – гладни…
34. Leviathan – ‘True Traitor, True Whore’
В сцена (ABM), изобилстваща от екстравагантни банди, чудовището Leviathan опитва да мине всички граници с непостоянните си, но задължително мизантропски форми. Wrest е способен на всякакъв блек и особено добър в ембиънт, депресив, пост субжанровете… Където може да се извлече максимално нездрава атмосфера, там е и Wrest. Въпрос на време е да промени посоката, освежавайки разкошното си творчество. ‘True Traitor, True Whore’ е тенденциозно примитивно грозилище с най – добрите моменти, скрити зад отвратителната му същност, т.е. пълен антипод на сегашните правила в тази музика. Ето защо заслужава адмирации!
33. Weekend Nachos – ‘Worthless’
‘Worthless’ няма дори половин час, но тези
двадесет и няколко минути пауървайълънс (с EyeHateGod закваска) лесно могат да се окажат и единствените двадесет и няколко минути от 2011, които ще се заковат в много глави завинаги. Weekend Nachos са за Гинес – толкова голям брой зверства за толкова малко време досега не е имало.
32. Rwake – ‘Rest’
Впечатляващо е колко силни остават Rwake, поддържайки статута си на култова слъдж партия. Уважавани заради уменията, опита и автономния си стил, старите отрепки от Арканзас стоварват смазващо тежък, внушително разнообразен прочит на екстремния дуум с безпрецедентно грозни вокали и бръснещи рифове.
31. Deafheaven – ‘Roads to Judah’
‘Roads to Judah’
преплита шоугейз меланхолията на Alcest с елементи на пост-рок и бедствено агресивен блек. Резултатът е атмосферичен. Тук се оформя нещо доста интригуващо. Deafheaven ще бъдат следени с огромен интерес и завишени очаквания. Ако издържат напрежението може би ще се окажат следващите екстремни титани в очите на малко, но пък фанатични фенове.
30. In Solitude – ‘The World. The Flesh. The Devil’
Безспорният победител в категория „хеви метъл албум”. Далеч от върха на класацията, обаче в края на краищата 2011 се оказа всякаква, но не и хеви година, като за сметка на това излязоха невероятни неща от други направления. Младите шведи от In Solitude отработват демоничните стилове на Mercyful Fate и Angel Witch до внушително техническо майсторство, което е достатъчна причина да запалиш диска от въртене. Или защо не винила?
29. Unkind – ‘Harhakuvat’
Това вече е правено с цел да ускорява
сърдечния ритъм! С кръст рифове-циркуляри и мелодии, обливащи слушащия в разтопен метал, Unkind експлодират директно в лицето. За съвземане от тътена на ‘Harhakuvat’ са необходими поне още няколко месеца.
28. Fuck The Facts – ‘Die Miserable’
Признавам, Fuck The Facts са ми слабост. Една от много специалните грайнд банди, редом с Discordance Axis, Cephalic Carnage, Kill The Client. Конкретно Fuck The Facts вкарват маткор „нерв”, чрез който ‘Die Miserable’ се превръща в уникален албум, може би най – силният им до момента. Нечовешка техника – почти никаква емоция. И тежест… Много тежест.
27. Helheim – ‘Heidindomr ok Motgangr’
Пресъздаване на особено кървавите битки в
скандинавската история чрез редефиниция на викинг метъла. В ерата, когато безпардонно размиване на всички субжанрове без изключения е правило номер 1, Helheim са пълна необходимост. Перфектно балансирани композиции, внимателно позиционирани „чисти” вокали и тонове облята в червено стомана, ‘Heidindomr ok Motgangr’ е нещото, което наричаме trve Viking metal.
26. Elitist – ‘Fear in a Handful of Dust’
Толкова хора се заблуждават, че тази или онази банда свирела „най – грозната, брутална и безмилостна музика на света”. Щастлив съм да съобщя, че заблудите са към своя край. Elitist комбинират пукащ черепи слъджкор с блек и дет мътилка в звук така уродлив, че и Франкенщайн би напълнил гащите на ‘Burning the Unspoken Gospel’. 'Fear in a Handful of Dust' е шибано брутален!
Няма коментари:
Публикуване на коментар